Улиците

Улиците винаги бяха различни - ту бяха прави, ту криволичеха лениво между сградите.

Елена ходеше лениво по улиците без посока, без път. Беше оставила краката й да я водят, докато тя мислеше. Трябваше да намери мястото си на този объркан и жесток свят. На ръката й пеоблясваше красив златен пръстен. Странно как успя да побере всичко от родителите си само в една раница, която сега беше на гърба й. Тя вдиша дълбоко- усещаше, че се доближава до това, което търсеше.

- Ой! - чу зад себе си викове. До колкото можеха да се определят, бяха на някакво хлапе. - Ой!

-Ау!- извика силно Елена.
Беше се подхлъзнала на мокрия път и едно стъкло се беше забило в ръката й. Тя го извади, но явно стъклото се беше забило дълбоко, защото сега течеше червеникава кръв. За нейна изненада раната заздравя, оставаяйки розов белег.
-Какво за Бога!- каза тя, но видя, че някой се приближава към нея.

- Така е кака, като не внимаваш. - Хлапето я беше настигнало. - Аз креща като селянин, а ти, кака, не ми обръщаш внимание, така е, кака, ще падаш.

Елена не познаваше този човек, но реши, че може да му се довери.
-Явно от сега нататък ще ти обръвам внимание.- казах аз и се усмихнах
-Аз съм Елена.- представих се аз и подадох ръката си.

Хлапето се усмихна и кривите му зъби грейнаха като фенер в тъмна улица.
- Разбира се, кака. Ти на къде така?

Елена беше свикнала със вякакви хора, затова каза без да се замисля:
-Город и 233. Но така и не разбрах името ти.
Любопитството й надделяваше и Елена искаше да разбере точно кой седи пред нея.

- Ааа, кака, не така. Город далеч, смотано там. Аз Ади. Ама, ако сакаш, ще те заведа.

Елена реши, че може да се довери на Ади, макар да не бе напълно сигурна.
-Ти водиш!- каза Елена и посочи напред.
Усещаше, че е по-близо до това, което търси. И нямаше да се откаже!

- Сега, кака, трябва да отидем до гарата, ама ще се наложи да ми купиш билет, че нямам и една жълтица.
Ади я гледаше с големите си и весели очи. Можеше ли да му откаже?

Това хлапе започваше да се харесва все повече на Елена.
-Ще купя билетите, но сигурен ли си къде отиваме?- усмихна се закачливо тя.
Елена извади едно десертче от чантата си и го подаде на Ади.
-Ако ще ми помагаш ти трябват сили.

Хлапето пое десертчето.
- Благодаря, кака. - каза то и го захапа. - Хайде с мен.

/Отговори тук. Опиши какво виждаш и действията си./

Не мога да повярвам. Улиците си бяха същите, както и преди няколко години. Това ми напомни за какво се бях махнала от дупка като тази - мразех я и не можех да я понасям. Дано всичките ми познати бяха измрели. Дано...
Закрачих нагоре по улицата и когато видях едно кафе, което не ми носеше приятни спомени, седнах на една от масите му и зачаках да бъда обслужена. Исках да огледам малко играчките, с които разполагах.

Едно момче към седемнайсетте, което изпълняваше ролята на келнер дойде при новата си клиентка и й подаде "менюто'' ако може да се нарече такова. После зачака с молив и тефтерче в ръка, за да запише поръчката й.

Погледнах нагоре. Усмихнах му се срамежливо и поръчах с нисък, смирен глас:
- Кафе с мляко, моля.
Не можех да го понасям. Тракаше с писеца по тефтера, сякаш ме юркаше да си тръгне. Спокойно, пиле, спокойно, това ще стане, скоро.

Момчето се поклони.
-Веднага.
Само след пет минути кафето беше на масата, млякото в отделна каничка.
-Пет злато моля!
Кафето не беше от скъпите. Тук почти нищо не беше скъпо.

Подадох му петте злато и се надявах да ме остави по-скоро.
Нищо не ми харесваше, ама наистина нищо. Беше толкова пропаднало, както и всичко останало. Мразех ги.

Момчето взе парите и отиде да обслужва и другите клиенти. Малко след като то се оттегли Ваня забеляза как по улицата минаваше група мъже. Единият се спря в крачката си и я загледа.
-Хей! Не съм ли те виждал някъде? Позната си ми.
Дали никой не я помнеше в града? Вярно бяха минали години, но такова лице трудно се забравяше.

/- 5 злато/

- Да. - Казах аз. - Познаваме се от детската градина. Пребих те като куче, като те бутнах в прясно изкопан гроб. - Усмихнах се невинно аз, пасваше ми на тона, с който говорех.
В действителност за първи път го виждах този. Беше ме харесал, но номерът му не мина. Мъжете са прости същества, които нямат заместител, за съжаление. Мразя ги.

Мъжът насреща се ухили:
-Дааа, помня те. После стоя в тъмницата десет дена. Милата колко камшика изяде тогава, чак ме хваща жал, като се сетя.
Приятелите му почнаха да се смеят подигравателно на Ваня и да дърпат приятеля си.
-Хайде Клауд, друг път ще сваляш мацки.
Те продължиха надолу по улицата.
-Друг път подбирай повече.
И гласовете им заглъхнаха.

Клауд. Клауд. Клауд. От къде ми беше познато това име? Еби му майката...
Изпих кафето си и станах. Тръгнах към онази дупка в земята, за да видя какво имаше там и дали Холоу е успял да стане учител.

Стоях облегната на един стълб във възможно най-забитата улица в този мръсен и гнусен свят, чакайки го. Вътрешно в себе си бях сигурна, че е наоколо, уменията ми бяха отдавна не бяха използвани, но го познавах до мозъка на костите му. Проклетникът ме наблюдаваше и си играеше с моето крехко търпение. Тук беше от часове и изучаваше всичко наоколо. Това беше неговият талант - да се крие. Може би точно за това толкова много ме възбуждаше...
- Закъсня. - Ето и твърдият му глас. - Типично в твой стил.
- Криеш се, както винаги...
- Типично в моя стил. - Прекъсна ме той, за което жестоко щеше да заплати. - Успя ли да влезеш? - Въпрос, на който знаеше вече отговорът.
- Разбира се.
- Добре.
- Ти? - Попитах го аз, като знаех, че още не е направил първата крачка. Такъв беше. Предпазлив.
- Не. Изучавах околността и учителите си.
- Усетиха ли те? - Разбира се, че не.
- Не.
- Сигурен ли си? - Отговорът му щеше да бъде "Да."
- Да.
- Излез.
"Не искам."
- Не искам.
- Защо?
"Защото ще ме удариш."
- Защото ще ме удариш.
- Разбира се. Излез.
"Обещай ми, че няма да го направиш, не искам да те наранявам."
- Обещай ми, че няма да го правиш. Не искам да те наранявам.
- Разбира се, че ще го направя.
"И въпреки всичко няма да изляза."
- И въпреки всичко няма да изляза.
- Рискувай.
"Залагам на бита карта."
- Искаш да заложа на бита карта ли?
Излиза.
- Излизам.
Около мен започна да се материализира гъстак цигарен дим, чиито аромат не беше по-различен от този на черешата. От него излезе Александър Лох.



Ръката ми се изпъна настрани и го посрещна по възможно най-дружелюбния начин, по който можех да възпроизведа. Звукът отекна в цялата уличка.
"Мъртва си!" ще изсъска той и само за един миг ще се озова притисната до стената зад себе си и стълба, с най-леко поражение - кървяща от носа.
- Пътник си. - Изсъска той и аз се озовах така, както бях предвидила, с единствената разлика, че не кървях от никъде, което си беше цяло постижение за кибритлията, ама се задушавах. Добре.
- Пусни ме. - Едвам измрънках аз.
- Извини се.
- Нап... - Напълно невъзможно исках да кажа, ама не можех.
- ..ълно невъзможно. - Довърши ми изречението той. Мразех го.
- Обичаш ме, нали? Не, не ми отговаряй, знам отговора ти - "не".
Кимнах и усетих влажните му устни върху своите. Обичах тези моменти, в които проявяваше соб... не не знам какво беше, но... обожавах ги.
Потреперих. Неволно. Бях толкова доволна, макар затрудненото ми дишане в момента.
- Малка мръсница.
Не можах да отговоря.
- Винаги успяваш да ме предизвикаш и да реагирам по начина, по който на теб ще ти достави най-голямо удоволствие.
Разбира се бих казала в този момент. Доволна бях.
- Възбудена си, искаш ме... - шепнеше в устните ми, докато на мен ми ставаше все по-трудно и по-трудно. Мисля, че беше време вече да ме пусне, но нямаше да го направи.
Свободната му ръка се настани удобно между краката ми. Обичах дългите му пръсти.
- Слушай ме сега... - шептеше ми той, докато на мен ми ставаше все по-топло и по-топло, за миг ми беше позволил да си поема въздух, но бързо показа силовото си превъзходство. Исках да стена, но едва успявах да мъркам. - Утре съм вътре... разбира се, не в теб, а в системата им. Ще наредя всичко, направи същото и ти... всеки по своя си начин. Среща... утре в твоята стая. Знам коя е време.
Целуна ме грубо, точно когато свърших и глупакът изчезна. Аз се свлякох на земята, отчаяно се борих за въздух и едвам контролирах краката си. Трепереха. Добре, че беше проклетата стена зад мен иначе не се виждах.
След, не знам, десет минути, а може би двадесет, успях да се съвзема от всичко, определено бях доволна, но копелето щях да науча да ми дава възможност на повече глътки въздух от сега нататък.
Изправих се на крака и закрачих бавно, някак уморено, към тъпата си стая. Имах нужда от сън.