Перонът

Когато се обявеше влак, всички пътници излизаха на перона, за да го изчакат да пристигне и да се качат в него.
Тук също имаше определен брой пейки за пътуващите, които не желаеха да стоят в чакалнята.

Изнесох се. Ама влакът още го нямаше. Колко досадно. Сега отново трябваше да съм на слънцето.

Ето, че се появи в далечината и само след няма и пет минути беше на пирона. Кондуктора излезе и завика с всичка сила:
-Влакът за Мур тръгва след десет минути. Моля всички пътници да се качат. Всички пътници да се качат моля....

Качих се. Закрачих по коридорите или както се наричаха малките тунелчета, които деляха купето от...
Нещо прикова за момент интереса ми, но беше за прекалено кратко, не си заслужаваше - беше омразен и зле поддържан.
Продължих напред и стигнах до едно купе, в което изглеждаше, че ще пътувам сама. Чудесно. Рядко ставаха такива хубави неща. Доволна бях.

Влакът тръгна. Ваня си остана сама в купето. По едно време мина кондуктора и надупчи билета й. След още към половин час мина келнер с количка, изпълнена с лакомства.
-Бонбони, черен шоколад, кифли с карамел, мъфини, моля.
В този дух минаваше през всички купета. Не пропусна и това на нашата героиня.
--Бонбони, черен шоколад, кифли с карамел, мъфини, моля? - се обърна към нея.

Мразех такива хора. Минаваха и мрънкаха.
- Довиждане. - Заявих студено аз.
Мразех всички такива измети, които идваха с веселия си поглед, сякаш се е случило най-голямото чудо на света, да не говорим, че те смятаха за техния най-голям спасител. Я чупка, боклуци.

Никой друг не мина през купето. Хора минаваха през коридорите, кои слизаха на съответните спирки, кои се качваха. Явно имаше достатъчно свободни места, че никой да не безпокои Ваня. След близо половин час щеше да пристигне.

/Пиши на гарата в Мур/